Омръзна му този път.Път ,водещ наникъде.Но този човек ще продължи да върви по него.Няма друг избор.Имашe.Moже би.Но сега така или иначе е късно.Животът му-сноп от грешки.Можеше да живее като другите хора.Можеше да бъде като един от тях.Пропусна си шанса.Споменът за пропиляния с лека ръка единствен шанс за любов също ще му тежи.Започна дългото чакане за други възможностти.Но те не идваха.А часовникът тиктака неуморимо.Наоколо е пусто,няма никой.Мъртва тишина.Чува се само тихото му ридание.Ридание на едно гаснещо жалко същество.Чувството за малоценност го изяжда отвътре,сякаш тежък камък е заседнал в гърдите,правейки вървежа му още по-непосилен.А пътят продължава,сякаш няма край.Пейзажът е безличен и еднообразен.По дългият път продължават да нахлуват спомени в главата му.Още пропиляни възможностти.Няма сили да прави повече обещания.Омръзна му да се появява с празни ръце.Духът му е сломен-той не вярва,че пътят води нанякъде.Не вижда Смисъла.Уморен от дългото вървене,той чака краката му да откажат.Небето над него е облачно.Винаги.Вижда сноп слънчеви лъчи ,но те са някъде в далечината,не са за него.Той сам си причини всичко  това със своите страхове.Не е виновен живота-той му е предоставял възможности,от които не е могъл да се възползва.Често пасивен,неспособен да взема решения,чакащ щастието само да го сполети.А действията му бяха глупави. Чуди се само той ли страда,защо не среща никой.Той е сам.Както винаги е бил.Надеждата е красив мираж,болката – мрачната реалност.Краят на пътя се вижда.Но това не е спасение.Това е дълбоката дупка,която той сам си изкопа.Това ли е краят?Това ли е краят на всичко? Не,това е само малка  дупка ,която той успява да премине.Хипербола,сътворена от опасенията му.Пътешествието продължава.По пътя неочаквано среща един човек.Поздрави го развеселен,но непознатият не отвърна на поздрава,а отговори агресивно:

  - Продължаваш,а?Колко си жалък!Неслучайно си тук.Нека ти кажа едно:животът е изпит.Препятствията са създадени, за да бъдат преминавани и за да каляват човешкия дух.Но при теб не е така.Завиждаш на хората.Мразиш когато се справят,това те кара да се чувстваш по-малък...

   Странникът продължи да говори,но той спря да го слуша.И преди е чувал тези думи.Отново започна да върви,а думите на другия отекваха в ушите му.Откъде знае всичко това за него?Хладен есенен вятър премина през лицето му.Започна да се свечерява.Небето стана прозрачно,разкривайки куп звезди.Погледна нагоре.Те са различни по яркост,но еднакво красиви.Понякога той протягаше ръце в опит да ги стигне.Но това е илюзия.Тя го запазваше и му даваше сили.Хапче ,което поглъщаше при нужда.Защото когато истината е непосилна,измислицата е спасение.Достатъчно частици от себе си изгуби.Стъпките му натежават,оставяйки по-дълбоки следи по пътеката след него.Сега пак се нуждае от хапчето.Пълната луна,застанала сред звездите,излъчваше слаба светлина.Сега той знаеше,че този път има дестинация.Там,в далечината,в края на хоризонта,където земята и небето се докосват,го чака важно изпитание .Светлина на надеждата освети съзнанието му.Или това е поредната възможност ,която ще стане на пепел пред очите му.Метеор проблесна и изгоря някъде в небето.За да има успех,той трябва да се отърве от товара на миналото,да преодолее  всичко видяно,да забрави всичко научено.Да тръгне срещу природата си ,жаден за бъдеще.Да се впусне в безумно бягство.А може би всичко е лъжа.Може би ниското самочувствие замъглява разума му.Дали всичките му проблеми произтичаха от това,че не познава себе си?Ами ако всичко,което знае, е лъжа?Метаморфозите,през които мина,не му помогнаха да открие отговорите на въпросите си.Сега той е длъжен да се бори за себе си.Луната хвърля бледа светлина по пътеката.Дали тя е достатъчна за него?Наистина ли всичко е толкова безнадеждно?Но какви са тези мисли.Сигурно е от хапчето.Времето изтича.Финален спринт преди светът му да се разпадне на атоми.Надеждата остава жива до края.Надежда ,че началото на утрешния ден бележи краят на този кошмар.Краката му отказват и той се свлича на земята.Време е.Закономерен край на битието му,който прекъсва агонията и надеждата.Последните огнища на съпротива са сломени.Toй потъва в океана на ужасите си.Угасен е пламъка на живота.

  

    А звездите продължават да блестят – еднакво красиви,макар и различни по яркост. Луната продължава да хвърля светлина по пътеката,мълчалива свидетелка на случващото се долу.   Тялото на самотника лежи неподвижно,губещо се в небесните светлини.                                     к

Не страда само той, има и други като него ...

Краят на пътя, далеч не е настъпил. Дупката подлежи на "прескачане" или "заобикаляне", а след тази крачка го чакат още много моменти на... страдание, болка, с които ще продължава да се справя. А след това и щастие, любов, както и очаквани възможности, които ще улови ако прецени, че си струва...

Харесвам постовете ти, някак пропити с... да, пишеш много добре :)

Не винаги настъпват щастие и любов, за жалост...

Все някой или нещо би те направил щастлив...
Всъщност, голямо значение има кой как разбира "щастието" :)

,,Краят,, - не е спасение. Правилно е разбрал. Спасението е другаде. Трябва му още време, за да го осъзнае. Чака го път. Към Живата вода.