Бяха деца на Времето. Всичките. Синове и дъщери на Лицемерието, свидни деца на Лъжата, Фалша и прахта в очите. И живееха в дома на Времето. Подчиняваха му се, спазваха законите му, обичаха го и му се кланяха. И всичко изглеждаше наред. Но конфликтът на поколенията трябваше да изиграе ролята си… Не всички деца на Времето бяха като братята и сестрите си. Някои бяха други. Прекалено малко, за да бъдат забелязани, но бяха там, в Дома на Времето. Усещаха се други. Не чувстваха Лъжата близка, не искаха да живеят с Лицемерието. Нямаха място в Дома на Времето и го знаеха. Понякога, вечер, когато всички верни деца на Времето спяха, те говореха тихо. Обсъждаха, споделяха собствените си мисли. А Времето забраняваше това. В неговият дом се говореше само „както трябва да се говори”, мислеше се само „както трябва да се мисли”. Тежки наказания, отхвърляне и отбягване чакаха тези, които не спазваха правилата на Времето. Но това не спря блудните деца… Не ги спираше всяка вечер в тъмното, когато говореха, мислеха, учеха, чувстваха. И един ден казаха прекалено много,научиха повече, отколкото трябваше, почувстваха нещо твърде силно. Вече не можеха да спрат, нямаше път назад, обратно при децата на Времето. Трябваше да избягат. В тъмнината на нощта, под невижданата светлина на уличните лампи, те си тръгнаха завинаги. Излязоха в студа. Без топлината на Лъжата и светлината на Лицемерието. Мислеха, че няма да оцелеят. И някои се прегърнаха, за да се стоплят, но пак не можеха да виждат. Трябваше им светлина. Собствена светлина, която да им покаже собствен път. И те започнаха да търсят. Лутаха се из тъмното и прегърнати оцеляваха. Бяха млади и имаха дух. Но нямаха място, нямаха светлина и нямаха път. Затова започнаха да търсят. Намразиха баща си- Времето, намразиха и Лицемерието, и Лъжата. Нямаха място в техния дом. Затова започнаха да търсят. Бяха готови да загубят всичко, за да намерят нещо ново, свое, истинско. Затова започнаха да търсят. И някога, някои от тях, сред тъмнината, студа и мрака, ще намерят Истината. Тогава тя ще им даде сила, светлина и път. Пътят ще води обратно в дома на Времето. Вратата, някога затворена, ще падне в краката им. И водачът им ще стъпи гордо в дома на Времето. Блудното дете ще се завърне с нова сила. И ще извика: „Аз съм Човекът! Аз вървях по най-дългият път, Аз познах студа и мрака, Аз намерих Истината. Моя е силата и моя е промяната! Аз ще съборя този дом и ще изградя нов, Аз ще владея Времето.” И подпорите на Дома на Времето ще паднат, той ще се сгромоляса в краката им… после блудните деца ще изградят нов дом с ново време. Истината ще осветява пътя. Само трябва да се появи Човекът, та да води.   Ние чакаме.

                                                                                                                                WR

А може би Човекът е един от Вас - търсещите Истината...

Сигурно е. Затова чакаме.

"Моля ви, повече не ме следвайте. Няма нужда, разберете го. Вече не сте моите овце, аз не съм вашия пастир, бъдете с мен във вечността."

Не, Исус няма връзка с това. Спрете да го навирате навсякъде.

Не е ли някой от Вас?

Исус- не. Иначе все трябва да е.

Тук става дума за водача, пастира, тоя със сопата и сладкишите, дето мед му капе от устата понякога:)