WR: Малко обяснения за начало.. не съм го писал аз. Всъщност никой от тримата притежатели на този блог не е. Автор е една моя приятелка. Та тя написа това произведение за света, в който е принудена да живее,за живота, любовта, промените и развитието. Накрая ще ви кажа още малко за нея. А сега... "Ода за момичето, чието име не помня"

Край на училището. Последен ден, но изглеждаше най-приятен за Мишо и компания. Не, колкото и странно да звучи тези младежи не мразеха училището- забавленията в него им харесваха... и само тях помнеха. Като изключим, че задигаха разни неща от магазините, че често бяха организирани боеве между разни готини хора ( по тяхно съгласие, като вметвам, че не говорим за тормозенето на загубеняци ) и останалите ‘празненства’ в живота им, най – добрите спомени на Мишо, бяха свързани със зарибяването на малки момичета. Съученичките му, на по 17 години, бяха скучни с тяхното поведение на трудно достъпни. Особено докато постоянно се хвалеха с преживяванията си. Мишо би се хванал на бас, че никоя от тях не е виждала ере… да, ще ви спестя малко от цинизмите, играещи важна роля в мислите на Мишо. И така, на мястото на събитието –Мишо и приятелите му( общо четирима умници)седяха на пейка в едно от безлюдните местенца в града им. На този адски пек, се бяха съблекли до кръста, и все пак изглеждаше, че може да получат слънчев удар. Но не слънцето замайваше Мишо. Един от приятелите му беше обещал да ги запознае със едно страхотно момиченце от неговия квартал. Докато я чакаха, познатите му шумно говореха и се смееха така, че биха се чули във всички квартали наоколо, а самия Мишо мълчеше, изнервен и възбуден от мисълта за днес. Отначало не я забеляза, въпреки,че очите му се въртяха наляво-надясно. По дяволите, наистина бе просто момиченце! Въпреки късата черна поличка и потника, който едва покриваше плътта й, дори грима сякаш само подчертаваше невинността й! Но него не го интересуваше. Той въздъхна на тази добра мисъл. -Какво ви учат в училище? – попита той след краткото им представяне. -Ами ъммм математика, български…-захвана със детски, като звънче глас. -Не, на какво те учат малките пишлемета там? Нали знаеш, ние тук си имаме нещо като собствени закони. Учим начинаещите деца, готини деца, с бъдеще, за това какво се прави тук. Ти искаш ли да останеш тук с нас? Да те харесваме? Момичето кимаше с възхищение. -Някой момчета – пошушна тя. – Носят бял прах в … -Дрогата е за загубеняци. – прекъсна я нетърпеливо той и се изсмя. – И за такива, които не могат да го дигнат. Сега кажи, искаш ли да знаеш, какво трябва да правиш, за бъдеш една от нас? -Да. Той рязко я хвана за ръката и я дръпна, като тя бе на сантиметри от лицето му, а телата им се докосваха. Със здрава хватка, придвижи ръката й по бедрото си. Момичето се изчерви въпреки, че това й се струваше най – малкия повод за притеснение. -Не бързай толкова, Мишо. Имам предвид тя е сестра на съседа ми, нали разбираш? Трябва да му я върна непокътната. – въпреки, че си личеше недоволството в гласа, на един от приятелите му. - Ха, спокойно. А ти не се плаши, момиченце. Ще започнем с лесни неща, нали? Има време, има време, да стане малка кучка… Другарите му се изсмяха и си шушукаха нещо, гледайки жадно, да разберат какво ще направи после. Също толкова внезапно, Мишо я блъсна. -Свали си потника. -Но… -Искаш ли да си с нас или не? Тя се изчерви още повече, и очите й малко се насълзиха. -Не ме ли харесваш, бате Мишо? -Или го правиш или не! Тук не приемаме малки лигли! Момичето бавно плъзна ръце по тялото си и смъкна мокрия от пот потник, разкривайки безупречно гладка и лъскава кожа. Тя не носеше сутиен отдолу, или каквото и да е било, но очевидно не се притесни, търсеща одобрение в очите на Мишо. -Как ти беше името, момиче? – попита един незначителен персонаж във този разказ, също толкова глупав и неосъзнат пубертет. -Йоанна. -Добре, защото не е важно.   Мишо бе наясно за всичко що се отнася до връзките с момичета. Обикновено най-недостъпните и ‘важни’ момичета бяха най-разкрепостените кучки. Или поне ставаха. Най-забавното в секса бе, че веднъж научиш ли и знаеш ли какво искаш, няма забранени неща. А естествено той знаеше и как да си го поиска. Имаше няколко варианта – момичетата търсеха или някой ласкател, който ги глезеше с разни играчки, или тръгваха с които и да е, само и само за да са готини вече. Той вече бе ‘отворил’ доста от тия жалки същества и му беше безинтересно с тях. Ясно му беше до какви размишления може да стигне някоя от тях… какво ще кажат, как ще реагират… затова и отношението му към тях бе презрително, често ги наричаше курви, кучки, боклуци и така нататък. Това минаваше за шега за момичетата, та дори и за комплимент, а и той знаеше, че рано или късно ще му омръзне да седи сам вкъщи и щеше да изведе някоя от многото. Донякъде се радваше на това свое постижение – бе ги разгадал. Но често се чудеше, това ли е всичко? Но да се върнем на новото момиче… тъй като и той не й помни името, няма да го споменавам повече. Тя беше сладка, невинна и… за това му се струваше по – различна от останалите. Не си спомняше някой да го е гледал с такова обожание и неприкрит интерес, сякаш бе нещо като идол за нея. И започна се…   Погледа ми се плъзна по тънките й крака, после по късите й прилепнали за задника панталонки и мислено си представих как… но нека се съсредоточим върху това заради което пред мен блесна такава гледка. Тя се бе пресегнала да вземе запалката от рафта, за да запали своите две свещички с числото 15. Да, бяха минали две години от първата ни среща и днес празнуваше рожденния си ден. Аз я убедих с доста заплашване, обиди, молене и какво ли още не, да зареже приятелите си и да дойде у нас за да го отпразнуваме само двамата. Стори ми се, че още в началото смяташе да приеме,но… само ме разиграваше. Наистина, не мисля, че тях предпочиташе… толкова ли ме харесваше това момиче? Мисля, че съм длъжен да обясня какво стана с мен през тези две години. Може би поулегнах малко…може би. Не се интересувах кой ще издържи най-много на бира, на бой или кой какво е способен да си присвои. Предполагам, че просто бях зает с мисли за моето момиче… Въпреки това, човекът, който бях не ми позволяваше да се държа с нея като с нещо повече от боклук. Иначе… ми се струваше съвсем нормално, това между нас, тази наша връзка. Макар, че си представям как е изглеждало отстрани, аз- отрепката с това малко момиче… което имаше шанс да бъде нещо. Когато се замисля за нея сега, все се обажда онзи тих глас, който ми напомня, че можеше да е различно, ако не се бях появил в живота й, този тих глас, който заглушава всичко друго и остава така дълго време. А на мое място можеше да бъде някоя още по-голяма отрепка и тя щеше да лежи я някоя канавка, омърсена от този нищожен педофил? И все пак ми се струва, че тя успяваше да изкара наяве онова човешкото в мен. Ако бях решил някой ден да изкарам въздуха от дробовете на някой зубър, то се чувствах виновен, че вместо да съм с нея, аз се занимавам с демонстрирането на надмощието си. И ако знаеше, то със сигурност нямаше да й хареса. И представи си, колко жалък щях да се видя в очите й, докато го правя. Малко преди да се срещнем аз мислех за всички възможни начини да стигнем до леглото… и до това всъщност се стигаха предизвикателствата в живота ми, до едната вечер… повечето бяха лесни. Пренебрегвах онези които се нуждаеха от много празни приказки. Но успях да дочакам две години. Въпреки това не се заблуждавайте, че поведението ми е било много невинно спрямо нея… малко ли пъти съм демонстрирал какво всъщност искам, малко ли пъти нарочно съм мастурбирал пред нея… Много нощи съм я канил вкъщи и я обиждах, докато ръцете ми се плъзгаха навсякъде по хладната й нежна кожа. Не съм я удрял, въпреки, че и тази гледка ми беше интересна – как ще се стича малка струйка кръв по шията й. Но нещо в погледа й ме спираше, онази невинност, обожание, спрямо мен… което беше там, винаги беше там, дори когато ме гледаше уплашено до смърт. Не ме спираше, нищо не ми казваше, само ме гледаше с нейните си очи и … факта, че щях да й отнема нещо ми се струваше мъчителен. След като усетеше, че съм се успокоил тя ми предлагаше да си легнем. Сгушваше се в мен, целуваше ме по бузата, още гледайки леко предпазливо на това как ще реагирам спрямо действията й. Аз се правех на уморен и безразлично я оставях да поема инициативата. Но щом усетех, че заспива, отварях очи и се вглеждах в спокойните черти на лицето й. И съжалявах и се мразех за това, което съм… спрямо всички, и най-вече спрямо нея. Това, че общо взето се изолирах от веселите компании не значеше, че съм се променил много, или, че изобщо съм станал нещо повече. Нейното лице се бе променило…да, наистина, от първата ни среща, вече не беше толкова детско. Щеше ми се да знам, дали има и вътрешна промяна… щеше ми се да видя какво има в главата й, ако имаше нещо… искаше ми се да знам дали в действителност съм се хванал за нещо, което си струва. Струва ми се добре да спомена, че не носеше гримове… аз не й позволявах. Казвам го защото и това ще се промени…знам. Та както може би се досещате оттогава не спя добре, ако изобщо спя. Мисля, че никога не ми е било повече от ясно, че тя всъщност не ме обичаше… не мен. А маската зад която се криех. На всички момичета ли им харесва да се държат с тях като с боклуци? Както и да е… днес е рождения й ден. Тя иска да направим нещо специално, ако се досещате за какво имам предвид… Затова отивам да убия единственото нещо в нея, което я правеше различна. И така, вратата се затваря…   Бензина свърши. И то къде, по средата на нищото! Ядосах се, не знайно защо, тъй като бензиностанцията беше наблизо. Всъщност имах нужда да й се разкрещя отново, да я отблъсна… така или иначе щеше да се стигне до там да ми изневери, защо да не ускоря процеса? Не, не се страхувах, че това може да стане. Знам, че отдавна някога съм я изгубил, ако въобще съм я имал… не съм се питал дали е правилно това, което правя, не съм я питал за живота й… не съм я питал защо. Но ми е ясно, че си мисли, че така е редно да прави, защото мисли, че по това трябва да я ценят всички мъже. Ето пак, ми крещи нещо… аз не я слушам, просто и викам нещо. Обиждам я. Казвам й, че не мога да бъда с боклук като нея и да слушам как ми говори за света, който си представя, като е готова да духа на първия срещнат за няколко стотинки. Тя ме гледа на кръв и бясно профучава покрай мен. Влиза в магазина на бензиностанцията. Аз облегнат на капака на колата гледам как говори с един от служителите. Няколко минути по-късно влизат в тоалетната. Аз решавам да щателно да разгледам колата и да се уверя, че е в пълна изправност.   Със сигурност пропускам доста неща, които са се случили. Но, ако мога да бъда честен не помня почти нищо. Не помня името й. Не помня гласа й, защото главно се… И сега, на 25 годишна възраст седя тук, през нощта и слушам как вали навън. Не съм си легнал още, просто стоя на леглото и я чакам, защото знам, че ще дойде тази вечер. Неусетно тя е отключила входната врата. Аз не я чувам дори когато влиза в стаята ми. Тя идва от време на време, пияна мисля, че… може би само налудничавото мислене и съжалението я карат да идва при мен. Или просто защото съм нещо с пенис, това й стига. А през свободното си време, само тя си знае в колко чужди легла е спала. Ще си кажете, че съм си го заслужил… но от преди няколко години, там при бензиностанцията, спрях да я обиждам, спрях да върша каквито и да било действия срещу нея. Опитах се да съм мил, всъщност, опитах, но постепенно ми остана само безразличието. Не мога да я накарам да си върви, защото знам, че съм виновен за това, че е стигнала до тук. А дори и без мен да бе пропаднала дотолкова, аз трябва да си приемам последствията, за това, че съм се месил в нейния живот. Знам, че ще спре да идва рано или късно и тогава… тогава не знам. Толкова време съм бил с нея, защото така трябваше, че… но това, че ми е трудно да си го представя, не значи, че е трудно за изпълнение. -А, Мишо, защо…защо плачеш? Това да не е някакъв страничен ефект от хапчетата? – трепнах от звука на гласа й. Беше нежен, тих и далечен… сега като я видя, разбирам, защо е толкова заета тия години… а за хапчетата, сигурно ги е видяла някъде… взимах ги за да мога да заспя, странно, значи е знаела, че не спя, когато бе с мен… Тя се надвеси над мен разтревожено и ме погали по лицето. Този поглед… сякаш на мен нещо не ми беше наред, в вселена, в която ненормалните царуваха… Но не, не беше пияна. Косата й ухаеше на ягоди… но никакъв друг аромат не се усещаше. -Нищо ли няма да ми кажеш? – усмихна се тя. – Аз съм прекалено уморена днес… за друго. Искаш ли да ти разкажа, как мина днес? Имам предвид, сякаш са минали векове откакто сме си говорили един за друг… Тази вечер, аз и една приятелка бяхме… Не я слушах. Знаех, че ще ми разкаже нещо дебилско, глупости, които жените говорят… загледах се в нежните черти по лицето й и се опитах да ги запомня. Звученето на гласа й… името й… името й не е важно. Опитах се да я запомня като малкото момиче, което познавах преди. Знаех, че това е последната ни вечер заедно. Тя се бе приготвила, за да се разделим, мисля… щом беше прекалено уморена… тя никога не беше уморена. Но щом ме е видяла така… как ли съм изглеждал? Което ме кара да се замисля, дали все пак има зачатък на чувства в това създание? Чувам се как издавам отчаян стон, преди да избухна в сълзи…..


WR: Хареса ли ви? На мен ми хареса. Сега обещаното за авторката- казва се Вики и след няколко месеца ще навърши 15 години.  Та.... чувствайте се поканени да изразите мнението си.
   

Haresa mi kak predstavq syvremenniq svqt i mi napomnq za sobstvenite mi gre6ki. Bravo.

малко не схващам главната идея, но браво на момичето :)

Героят забравя името й, но иначе цял живот му е съдено да я помни...

Някой си не схванал главната идея !- teenconfessor - прочети го пак - не е грешно.

Авторката е изключително талантлива, а произведението ме остави безмълвна...
Поздравления